Паралелно с капсуловането на отборите и затварянето им за медийни изяви, клубовете, треньорите и футболистите иззеха инициативата. Словесната, не спортно-техническата. Хем не искат да говорят и да коментират, хем говорят и коментират. Само, че под формата на декларации, позиции и прочие на своите интернет-сайтове.

Битката Лудогорец – Берое, например, се проведе не само на терена, не само дори на тренировъчното игрище, използвано от разградчани в Стара Загора, а и се превърна в игра на думи. Стратегия, ще кажете. Така вероятно от клубовете си мислят, че няма как някой да коригира и интерпретира думите им. И това не е съвсем вярно, защото журналистите никога няма да пуснат сухо и безлично заглавие от сорта „Позиция на ПФК...за случая...“, а ще се опитат да извадят акцент, какъвто те преценят за интересен.

А има и нещо друго – битката на декларациите звучи, освен суховато, и доста досадно за аудиторията. Деклараторите не печелят точки пред неутралните, а по-скоро ги дразнят. Така че с декларациите в никакъв случай не бива да са прекалява, а до такива да се прибягва само в краен случай и за определени събития.

Между другото, и в световен мащаб се наблюдава нов вид игра на думи и комуникация между футболисти и публика. Новите технологии позволяват това. Туитър и Фейсбук са насреща, а в тях всеки може да пусне я някакво текстче, я снимчица, до която медиите не са се добрали.

За такива като Меси, Роналдо, Ибрахимович, изобщо големите звезди, подобен подход е разбираем. Все пак те нямат възможност да отделят много време за стандартния тип медийни изяви. Но пък така комуникацията протича едностранчиво. Няма диалог, има монолог. Насоката на разговора се определя само в една посока.

Ясно е обаче, че футболът като игра на думи променя физиономията си с новото време. Но живият контакт винаги ще си остане за предпочитане, за да достигне най-качествено посланието до адресата.