Наситен и същевременно тъжен футболен уикенд. Тъжен, заради кончината на Тито Виланова и Вуядин Бошков. Наситен, защото животът продължава, а с това и футболните емоции.

И отново на дневен ред е дебатът. Всъщност, футбол ли е антифутболът? Това, което практикува Моуриньо с Челси. Онова, с което направи реми на Атлетико в Мадрид. Същото, с което прасна Ливърпул на „Анфийлд“.

Мнозина биха казали – не, не е футбол. Но щом има резултати и те са положителни, щом не са нарушени правилата, трябва да кажем – да, футбол е. Харесва ни, или не.

Дали е паркиран автобус, дали става дума за двуетажен лондонски, все едно. Футболните треньори трябва да спрат да се жалват и да намерят противодействие. Така, както, макар и след няколко години, бе намерено противодействие на ултраофанзивното „тики-така“, по същия начин трябва да се открие противоотрова за ултрадефанзивното модерно „катеначо“ а ла Моуриньо. Специалистите са на ход. Да мислят!

А иначе в Англия тройният възел се заплете още повече. Ливърпул вече не е основната печеливша страна. „Червените“ сякаш малко рано изиграха в главите си празненствата около първата си титла след 24 години. В най-силна позиция е Манчестър Сити, зависи от себе си. Но нека цитираме Венсан Компани: „Вземете ме за луд, но още нищо не е решено.“ И пак да питат Моуриньо. За всеки случай...

В Испания тройният възел остана непокътнат, но Атлетико Мадрид вече държи половината титла в ръцете си след победата във Валенсия. Още три мача, още три финала, както се изрази Диего Симеоне. Реал би леко, а надеждата на Барса оцеля, сякаш именно благодарение на Тито. От небето той подари два автогола на своя любим тим и отне мъничко от тъгата на Меси и компания.

В България тройният възел също се запазва. Но ако Атлетико държи половината титла, то Лудогорец вече е сграбчил две-трети.